„НИКОГА, НИКЪДЕ, НИКОЙ” ОТ НИЙЛ ГЕЙМЪН

Нийл Геймън е английски писател, който става известен с графичните си новели и най-вече …

НИКОГА, НИКЪДЕ, НИКОЙ - НИЙЛ ГЕЙМЪННийл Геймън е английски писател, който става известен с графичните си новели и най-вече с колосалния си труд  The Sandmdn, който в уважаван и обичан писател в чужбина, включително и в Българя.  На нашия литературен пазар има преведени няколко негови романа и сборник разази.  Има спечелени литературни награди за фантастика (включително Хюго и Небюла). По негови книги има филми и сериали, а призведенията му на десетки езици и се продават в огромни тиражи по света.
Романът „Никога, никъде, никой” е първата самостоятелна книга излязла на българския пазар. Предполага се, че е най-добрата творба на Геймън. Като писател Нийл Геймън е изключително рядко талантлив писател, който би могъл да се роди.
Главният герой в романа Ричард е обикновено шотландско момче, отраснало, отраснало в провинцията и реализиращо се в Лондон. Сгоден с богата и меркантилна жена, пробива в бизнеса, но личния му живот е щастливо скучен и еднообразен. Около него всичко се обърква, когато спасява и отнася в апартамента си мистериозно момиче, намерено ранено на улицата. На следващия ден, когато отива на работа, разбира, че е из-чезнал от Лондон и обществото. Всички го забравят и никой не е способен да го види. Опознавайки спасеното момиче, той разбира че е последната издънка на аристократичен род, притежаващ необикновена сила, предавана през поколенията. Това момиче принадлежи на друг свят, съществуващ паралелно със съвременния полис, намиращ се под познатия град. Той е свят на тунели, шахти, безброй врати и проходи. Този подземен свят е свят-лабиринт, където фолклорът и митологията са реалност, а магията, чудовищата и вълшебните същества оживяват.
Обобщено казано, вълнуващите и изпълнени с неизвестност предстоящи приключения започват. Ричард се оказва неочаквано в компанията на няколко странници, от чиято мисия зависи съдбата на подземния свят, преследвана от най-ужасяващо забавните и гениално измислени злодеи на всички времена. Не е за учудване как писателят Нийл Геймън развива успешно и с изключителен талант доизгражда  и приключва епичния и интелигентен сюжет, изпълнен с много обрати, предизвикващи и поддържащи читателя в напрежение, нервност, вълнение и несигурност.
Това е показателно за писателския талант на автора, неговия изключителен стил, доказващи ораторското слово твореца. Тази вълнуваща творба ни държи в постоянна неизвестност, безпокойство и поддържа дъха до последната страница.
Едни от най-гадните и оригинални злодеи в книгата на които попада читателя са господин Круп и господин Вандемар, за които може да се каже, че са две перфектни машини за унищожение, работещи в пакет и особена жестокост. Тези антагонисти в повествованието са уникални персонажи, чиито образи са изградени с изключителна образност и стил, допълвайки се с владеенето на съспенса в лицето на писателя Нийл Геймън.
Не бива да се забравят и второстепенните и правдоподобни персонажи в лицето на плъхове, великани, птичари, незнайни чудовища и паднали ангели.
Целият този гениален и изключително измислен свят, наречен Долен Лондон, който е лабиринт от подземия, шахти и тунели, където приказките и легендите оживяват. Именно този свят, който е със собствени жители, система за управление, странности и особености, фолклор и предания, жив и истински свят, сякаш наистина съществува някъде там долу.
Този роман е невероятно и вълнуващо четиво, а това се дължи на изключителния и гениален стил на писане, който прониква не само в дълбочината на съзнанието, но и в сърцето и душата на читателя.
Творбата „Никога, Никъде, Никой” е отражение на творческото въображение, познания и талант на неповторимия и гениален писател на модерното фентъзи, и е изключителен шедьофър в жанра, и заслужава да бъде прочетен.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

                                                  ЦИТАТИ ОТ РОМАНА

    „ Вечерта, преди да замине за  Лондон, на Ричард Мейхю не му беше никак весело.
В началото се забавляваше – четеше прощалните картички, прегръщаше разни не дотам привлекателни млади дами; смееше се на предупрежденията за злините и опасностите на големия град и на подаръка от приятелите – бял чадър с карта на лондонското метро; наслаждаваше се на първите няколко бири…”

„…Не думите подразниха Ричард: подразни го тонът, с който го осведомяваха. Излизаше, че масата за довечера трябвало да бъде запазена още преди няколко години – може би, подразбираше се, от родителите на Ричард.”

„…Той посочи шахтата, зейнала под капака. Ричард тръгна да слиза по металната стълба в стената, като се чувстваше толкова насаден на пачи яйца, че изобщо не му мина  през ум да продължава с въпросите.”

„Чудеше се къде са. Не прилича на шахта. Може би беше тунел за телефонни кабели или за теснолинейка. Иле за нещо друго. Даде си сметка, че не е знаел много за това, което става под лондонските улици. Вървеше нервно, притеснен, че може да се спъне в тъмното и да си счупи глезена…”

 „…Дълбоките тунели бяха прокопани през двайсетте години за високоскоростното удължение на Северната линия на лондонското метро. През Втората световна война тук бяха настанени хиляди войници, като отпадъците се изпомпваха със сгъстен въздух до нивото на каналите високо горе. От двете страни на тунелите имаше метални койки, на които спяха. След войната койките останаха и върху тях наредиха кашони с писма, документи и вестници: глупави тайни, погребани дълбоко, за да бъдат забравени. …”

 „…Огромна ирландка хрътка пристъпи по пътеката и спря свирача на лютня, седнал на пода, който изтезаваше инструмента с някаква несвързана мелодия. Хрътката се втренчи в Ричард, изсумтя презрително и легна да спи. В далечния край на вагона възрастен  соколар с вързан за китката забулен сокол разменяше любезности с групичка девойки на възраст. Някои от пътниците открито зяпаха четиримата новодошли; други също толкова явно не им обръщаха внимание….”

 „… Тръгна през помещенията под болницата, като претенциозно заобикаляше гниещите боклуци. Мина през баните и тоалетните, слезе по метална стълба, прекоси нещо мокро и тинесто, накрая бутна една полуизгнила врата и влезе. Огледа помещението, в което се озова, разгледа с грандиозно презрение полуизядената котка и купчината бръсначи. После насмете боклуците на един стол, настани се удобно и затвори очи в мрака.”

„… Тялото на маркиз Дьо Карабас плуваше по лице на изток в дълбокия канал.
Лондонските канали, родени като реки и потоци, които течаха от север на юг (а на север от Темза – от юг на север), носеха боклуци, трупове на животни и съдържанието на нощните гърнета, които реката отнасяше чак до морето. Тази система беше работила в продължение на години докато през 1858 огромното количество отпадъци от хората и фабриките в Лондон, съчетано с доста горещо лято, създаде явлението, известно като    Голямата воня: самата Темза се превърна в открит канал. Онези, които можеха да напуснат Лондон, го сториха; останалите обвиваха около лицето си парцали, напоети с карбол, и се стараеха да не дишат през носа.”

 „… Първи видяха тялото на няколко плъха в една тухлена ниша, които правеха разни неща, които плъховете правят, когато хората не ги виждат. Най-големият, едър черен мъжкар, изцвърча. По-малка кафява женска му отвърна, скочи от нишата на гърба на маркиза и така пътува по канала, като душеше косата и палтото и близваше кръвта, и накрая се наведе предпазливо и разгледа това, което се виждаше от лицето.
Скочи от главата в мътната вода, усърдно заплува към брега и се покатери по хлъзгавите тухли. Притича по една греда и се присъедини към останалите. „

Книгата „Хемингуей“ от Ник Нолак

Тази биографична книга от Ник Нолак не претендира, че допринася нещо ново за писателя …

ХЕМИНГУЕЙ КНИГАТази биографична книга от Ник Нолак не претендира, че допринася нещо ново за писателя Хемингуей. Тя ни разкрива и разказва за неговия живот , изпълнен с динамика, невероятни и страстни желания, които го съпътстват до края на живота му.
Тази невероятна книжка (не голяма по обем) ни запознава и сближава със семейството, приятелите, съмишлениците, любовниците, съпругите; дори и неговата драматична смърт.
В повествованието на книгата „Хемингуей“ Ник Нолак е наблегнал преди всичко за личността Хемингуей, а не за писателя.
Такъв вариант на действие е изключително труден, почти невъзможен, понеже при автора тези две качествени понятия са взаимносвързани. Убеден съм, че написаното в книгата не е нищо ново за читателя, разбира се за този, който не е чел неговото творчество и биография.
Писателят Ник Нолак много точно, синтезирано и стилно е написал и представил житието на великия Хемингуей, обиколил много страни от различни континети, участвал в две войни.
В предпоследната глава авторът прави общ общо обзор на творчеството на писателя, журналист и репортер Ърнест Хемингуей, с което си намерение подлага на показ таланта и салата на словото на американския писател.
В последната час на това произведение е отразена една от версийте за неговата смърт.
Книгата е вълнуваща, написана с притегателно слово и заслужава да се прочете.

© Николай Пеняшки – Плашков

ДЕСЕТ МАЛКИ НЕГЪРЧЕТА – АГАТА КРИСТИ

Криминалният роман „Десет малки негърчета” от английската писателка Агата Кристи е вълнуваща и …

ДЕСЕТ МАЛКИ НЕГЪРЧЕТА    ДЕСЕТ МАЛКИ НЕГЪРЧЕТА

Издателство „ХЕЛИКОН“

Художествена Литература

Криминални романи

АНОТАЦИЯ

Криминалният роман „Десет малки негърчета” от английската писателка Агата Кристи е вълнуваща и интригуваща история за десетина души, които решават и отиват на почивка на един малък негърски остров. Съществува детска песен за него, според която десет малки негърчета се изгубват едно след друго. Повлиян от текста на тази песен, се появява таен убиец, който започва да убива хората по този начин. Той започва да напомня на всеки един от тях, какво може да им се случи, като поставя в рамка текста от песничката във всяка една от стаите. По време на храна в трапезарията са поставени на масата десет кристални негърчета. При всяка жертва се губи по едно. Първата жертва Антъни Марстън е отровена с калиев цианид. Втората жертва мисис Роджърс не се събужда вследствие свръхдоза сънотворно от (хлоралхидрат), а третата Макартър е намерен мъртъв след удар в задната част на главата по време на разхода.
Убиецът находчиво и умело съумява да нагласи нещата за своите намерения,
както се споменават в песента.
Едната жертва, която обича мед, трябва да бъде ужилена от пчела, но въпреки това е използвана спринцовка за смъртта.
При разследване убиецът не е намерен. По тази причина останалите живи мислят, че убиецът е сред тях и започват да се дебнат един-друг като хищни зверове. Всеки подозира някой от останалите със страх за живота си, съгласно предписанието.
Бавно и опечалено се губят негърчетата. Идва решителният ден.
В края на тази болезнена и изпълнена с напрежение и страх драма, остават само двама, които намират доктора мъртъв на една скала.
Живите разбират истината и се прибират у дома.
Сюжетът и повествованието на романа са изключително непредсказуеми и интригуващи.
Героите на писателката Агата Кристи са находчиви, оригинални и популярни по цял свят като самата нея.
Английската криминална писателка Агата Кристи със силата и качеството на словото грабва и вълнува читателя от първите редове до последното изречение на своите романи, които я издигат във върховете на световната литература. В днешния 21-ви век със своето умение и изключителен талант на разказвач като криминален автор писателката се издига на пиедестала в този жанр, и се оформя като най-известната писателка на криминални романи в света.

© Николай Пеняшки – Плашков

––––––––––––––––––
ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

“ Съдията Уоргрейв, наскоро излязъл в пенсия, се бе настанил удобно в ъгъла на първокласното купе за пушачи, подръпваше от пурата си и с интерес преглеждаше политическите новини в „Таймс“.
След време остави вестника и се загледа навън. Влакът минаваше през Съмърсет. Още два часа до крайната цел на това пътуване.
Съдията прехвърляше наум всички съобщения за Негърския остров, появили се наскоро в пресата. Пръв го беше купил някакъв милионер американец, побъркан на тема яхти; добре си спомняше описанието на луксозната и модерна къща, изникнала на малкото островче недалеч от девънския бряг. За жалост третата съпруга на американеца не споделяла страстното увлечение на мъжа си и къщата бе обявена за продан. Тук-там по вестниците се появиха някои от тези интригуващи обяви. Последва гръмко съобщение, че къщата е преминала в ръцете на мистър Оуън. Не закъсняха и слуховете, раздухвани от журналистите в светската хроника: Негърският остров всъщност бил закупен от мис Гейбриъл Търл, филмова звезда от Холивуд! Мечтаела за уединение, далеч от любопитните погледи и фотографите. В „Бизи Бий“ деликатно намекваха, че островът е избран за убежище на член от кралското семейство!? Мистър Мериуедър бе направил всеобщо достояние поверителната информация за целта на покупката — младият лорд Л. — най-сетне поразен от стрелата на Купидон, щял да прекара там медения си месец! Друг източник, наречен Джонас, пък твърдеше, че островът бил вече собственост на Адмиралтейството за провеждане на предстоящи строго секретни опити!
Негърският остров бе станал, без съмнение, сензацията на деня!
Съдията Уоргрейв извади от джоба си писмо. Почеркът беше нечетлив, но отделни думи ясно изпъкваха.“

„Как ли й беше името? Подписът бе нечетлив. „Защо някои се подписват с толкова завъртулки?“ — негодуваше Емили Брент.
Тя се опита да си спомни хората, отседнали в пансиона в Белхейвън, където беше прекарала две лета подред. Там се запозна и с онази мила жена, мис… как ли й беше името? Баща й бил теолог. Имаше и една мисис Олтън или Ормън, не, май беше Оливър! Да, наистина Оливър!
Негърският остров! Чела беше нещо във вестника за Негърския остров… за някаква филмова звезда ли се отнасяше, или за милионер американец?“

Подобни острови, изглежда, не струваха скъпо — не на всеки харесват. Хората са привлечени от романтиката, но като поживеят известно време, неудобствата започват да ги дразнят и бързат да се отърват от тях.

„Безупречно наредена стая. Обзаведена модерно до най-малката подробност. Ослепително бели килими върху лъснатия паркет… пастелен цвят на стените… дълго огледало с лампи от двете страни. Полица над камината без никакви украшения по нея, освен голяма мечка от бял мрамор — съвременна скулптура, в която бе поставен часовник. Над камината в блестяща хромирана рамка бе поставен лист пергамент с някакво стихотворение.“

Вера се зачете в него. От дете помнеше тази детска песничка:

Десет малки негърчета похапнаха добре.
Задави се едното, сега са девет те.
Девет малки негърчета до късно поседяха.
Заспа едното непробудно и вече осем бяха.
Осем малки негърчета пътуваха из Девън.
Едното там остана и върнаха се седем.
Седем малки негърчета сякоха дърва.
Съсече се едното, остана без глава.
Шест малки негърчета гощаваха се с мед.
Жилна го пчела едното — ето ти ги пет.
Пет малки негърчета правото увлече.
Едното стана съдия и четири са вече.
Четири малки негърчета поеха по море.
Заплесна се едно и три са само те.
Три малки негърчета с животните играят.
Мечокът смачка там едно, та две са най-накрая.
Две малки негърчета подскачат край водата.
Едно издъхна на брега — такава му била съдбата.
Едно малко негърче останало само.
Обеси се и ето вече, че няма ни едно.

Вера се усмихна. Естествено! Та това е Негърският остров.
Тя отново седна край прозореца и се загледа към морето. Колко необятно беше то! От нейния прозорец суша не се виждаше… само безбрежна морска синева… леко развълнувана под лъчите на залязващото слънце.
Морето, съвсем спокойно днес… понякога е тъй жестоко… Морето, което те тегли надолу към своите бездни… Удавен… намерили го удавен… в морето… удавен… удавен…
Не, тя не иска да си спомня… не иска да мисли за това!
То е вече минало…

„Генерал Макартър се мръщеше на отражението си в огледалото.
По дяволите, цялата тази история беше страшно подозрителна! Не това очакваше той…
Като нищо щеше да намери извинение… да зареже всичко и да си замине.
Но моторната лодка се бе върнала на брега.
Няма как, трябваше да остане.
Този Ломбард например… доста е съмнителен. Не му е чиста съвестта. Бе готов да се закълне, че преценката му е правилна.“

“ Армстронг постепенно си припомни делото Ситън. Всички бяха останали изненадани от присъдата. Преди да завърши делото, Армстронг се бе срещнал със старши адвоката Матюс в някакъв ресторант. „Никой не се съмнява каква ще е присъдата. Повече от сигурно е, че ще бъде оправдан“ — бе го уверил приятелят му. А по-късно Армстронг неведнъж бе чувал хората да казват: „Съдията беше страшно настроен против него. Накара заседателите да му повярват и те му осигуриха присъдата «виновен». Изпипана работа. Старият Уоргрейв познава всяка буква от закона. Сякаш имаше да разчиства лични сметки с подсъдимия.““

„Гостите неохотно се отправиха към стаите си.
Ако се намираха в стара къща със скърцащи дъски, с прокрадващи се сенки и тежки ламперии по стените, чувството, че във въздуха витае нещо злокобно, би било обяснимо. Но в този дом, строен според изискванията на съвременната архитектура, липсваха мрачни ъгли, подвижни стени… Навсякъде бе осветено… Всичко бе ново, чисто и блестящо. В него нямаше нищо скрито, нищо потайно… Къщата нямаше свой живот. В известен смисъл това беше най-вледеняващо от всичко.
Горе на площадката си пожелаха лека нощ. Прибраха се в стаите си и несъзнателно всеки превъртя ключа на своята врата.“

„Долу в трапезарията Роджърс стоеше в недоумение. Втренчено се взираше в порцелановите фигурки в средата на масата.
– Ама че дяволска работа — измърмори той под нос. — Бих могъл да се закълна, че тези фигурки бяха десет.“

„Той бе изпратил Ричмънд на сигурна смърт. Само чудо можеше да го спаси. А чудото не стана. Изпратил бе Ричмънд към гибел и не съжаляваше. Оказа се, че не е толкова трудно. Такива грешки ставаха постоянно — офицери биваха изпращани на смърт без никаква нужда. Навсякъде цареше объркване и паника. След това хората можеха да кажат: „Старият Макартър взе да губи контрол, направи твърде големи грешки, пожертва някои от най-добрите си хора.“ И нищо повече.
Но младият Армитидж не беше от тях. Често пъти генералът улавяше изпитателния му поглед. Вероятно се досещаше, че Ричмънд нарочно е бил изпратен на смърт.“

„Вера стана от леглото, отиде до тоалетката и си взе три аспирина.
„Жалко, че нямам никакво приспивателно — помисли си тя. — Ако исках да свърша със себе си, щях да взема голяма доза веронал или нещо подобно… но не и калиев цианид!“
При спомена за изкривеното мораво лице на Антъни Марстън младата жена потръпна.
Минавайки покрай камината, погледът й попадна върху детската песничка.

„Десет малки негърчета похапнаха добре.
Задави се едното, сега са девет те.
Девет малки негърчета до късно поседяха.
Заспа едното непробудно и вече осем бяха.
Осем малки негърчета пътуваха из Девън.
Едното там остана и върнаха се седем.“
…………
“ И спряха дотук. Какво повече можеха да кажат?
Армстронг и Ломбард отнесоха безжизненото тяло на младежа в стаята му, сложиха го на леглото и го покриха. Когато се върнаха долу в салона, завариха останалите скупчени, зъзнещи въпреки топлата нощ.“
„Гостите неохотно се отправиха към стаите си.
Ако се намираха в стара къща със скърцащи дъски, с прокрадващи се сенки и тежки ламперии по стените, чувството, че във въздуха витае нещо злокобно, би било обяснимо. Но в този дом, строен според изискванията на съвременната архитектура, липсваха мрачни ъгли, подвижни стени… Навсякъде бе осветено… Всичко бе ново, чисто и блестящо. В него нямаше нищо скрито, нищо потайно… Къщата нямаше свой живот. В известен смисъл това беше най-вледеняващо от всичко.
Горе на площадката си пожелаха лека нощ. Прибраха се в стаите си и несъзнателно всеки превъртя ключа на своята врата.“
„Гостите неохотно се отправиха към стаите си.
Ако се намираха в стара къща със скърцащи дъски, с прокрадващи се сенки и тежки ламперии по стените, чувството, че във въздуха витае нещо злокобно, би било обяснимо. Но в този дом, строен според изискванията на съвременната архитектура, липсваха мрачни ъгли, подвижни стени… Навсякъде бе осветено… Всичко бе ново, чисто и блестящо. В него нямаше нищо скрито, нищо потайно… Къщата нямаше свой живот. В известен смисъл това беше най-вледеняващо от всичко.
Горе на площадката си пожелаха лека нощ. Прибраха се в стаите си и несъзнателно всеки превъртя ключа на своята врата.“
“ Генерал Макартър се въртеше неспокойно в леглото.
Сънят не идваше. Пред очите му бе лицето на Артър Ричмънд. Обичаше младежа, дяволски се бе привързал към него. Приятно му бе, че и Лесли го харесва. Лесли беше капризна жена. Обръщала бе гръб на не един симпатичен човек и го бе отхвърляла като „скучен“. „Скучен“ и толкоз.
Ала с Артър Ричмънд не й беше скучно. Още от началото се разбираха добре. Разговаряха за пиеси, за музика и за картини. Закачаше го, шегуваше се с него, дори го дразнеше. Генералът се радваше, че Лесли проявява майчински интерес към младежа.“
“ Тримата се заловиха да претърсват острова. Това се оказа неочаквано просто. От северозападната страна скалите се спускаха отвесно към морето, гладки и стръмни. Останалата територия бе покрита с оскъдна растителност без нито едно дърво. Тримата мъже работеха внимателно и методично, претърсваха всичко – от най-високата точка до самата вода; огледаха основно и най-малката цепнатина в скалата, където биха могли да открият вход към някаква пещера. Но пещери нямаше.
Движейки се покрай брега, най-после стигнаха до мястото, където генерал Макартър седеше загледан към морето. Наоколо бе спокойно, само вълните се плискаха в скалите. Старецът седеше изправен, очите му се взираха в хоризонта“

ПРОЗОРЕЦЪТ

– …Ти изобщо слушаш ли ме какво ти говоря?!
…………………………………………………………………

автор: Христо Карастоянов

.
– …Ти изобщо слушаш ли ме какво ти говоря?!
– Не. Бях си дръпнал слушалката от ухото и си драсках тука едни човечета. Защо? Ти да не каза нещо важно през това време?
– Обяснявах ти, че като се обърне колата, пътища – много! Ама някой да ти е гарантирал, че и те няма да са били осеяни с малки камъчета? Долу! Долу ти казвам!
– Моля?
– На кучето викам! Качва се на дивана, пък не съм го къпал. Водих го на разходка и още не съм го… Долу казах!
– И кое, викаш, било таковано с малки камъчета?
– Пътищата! Другите пътища! Дето като се обърне колата – все са много!
– Е, защо с малки камъчета… Аааа, да, сетих се защо…
– Ти на колко си години бе, идиот?
– На колкото си искам!
– Е, тогава защо не се държиш като на толкова? Говоря ти сериозно!
– И какво е това, дето било толкоз сериозно?
– Ами сетих се, че… Някой там нали бил казал, че всички сме излезли от шинела на Гогол!
– А не е ли така?
– Бе така е, обаче някои тъй си и останаха с шинели. Ама на повечето шинели вече хастарът им – от коприна… Фу! Фу ти казвам!
– А… Разбрах те…, ама на мен в България си ми е добре! Аз от България не мърдам!
– И именно защото на такива като тебе им е добре в България, нашите деца бягат!
– А, ти пък защото много имаш деца…
– Нямам, ама можех да имам!
– Е… Кучето махна ли се вече от…
– Не ще говедото! Сигурно си мисли, че… Ти знаеш ли какво ще направя сега бе, ей, гад мръсна! Знаеш ли какво ще направя сега!
– Ще вземеш да го изхвърлиш, какво друго!
… Каза така, но чу как отсреща слушалката тресна захвърлена и как издрънча с всичка сила разбит прозорец. И чу онзи вик! Беше победоносен и щастлив, додето изтъня стръмно и секна отведнъж.
За миг стана тихо…, а после чу как кучето започна да вие.
Виеше на умряло.

© Христо Карастоянов, 2003
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2003
ПЪРВА НАГРАДА ЗА КОНКУРС КРАТКА ПРОЗА В  ЛИТЕР.НЕТ – 2003  г.

ПАУЛУ КОЕЛЮ

Роден е на 24 август 1947 г. в Рио де Жанейро семейството на Алисия Коелю, ревностна католичка, …

ПАУЛУ  КОЕЛЮРоден е на 24 август 1947 г. в Рио де Жанейро семейството на Алисия Коелю, ревностна католичка, и Педру Коелю, изтъкнат инженер. Посещава местно училище, където развива любов към поезията и писането. Родителите му не одобряват влеченията на сина си и той постепенно се отдалечава от тях, развивайки бунтарски дух. Родителите му възприемат погрешно непостоянното поведение на сина си и на три пъти го изпращат в клиника за душевно болни, където той претърпява различни терапии, включително електрошокова.
Посещава училище по право в Рио де Жанейро, но го напуска през 1970 г. Започва да се движи в средите на хипита и свободомислещи хора и пише статии, проповядващи свобода. През 1972 г. се захваща с писане на текстове на песни, които му носят добри печалби. През 1974 г. е арестуван за кратко заради поезията си, в която бразилската диктатура вижда заплаха. След тези неприятни преживявания Паулу Коелю започва работа в звукозаписна компания и няколко години по-късно заема поста художествен директор в CBS, но през 1978 г. изненадващо е уволнен.
Година след това се среща със старата си позната Кристина, за която по-късно се оженва, и двамата започват да пътешестват из Европа. Там той се връща към католическата вяра и през 1986 г. Коелю извървява …

продължете да четете от:    Уикипедия

„ПЯСЪЦИТЕ НА ВРЕМЕТО” от СИДНИ ШЕЛДЪН

Романът е една вълнуваща история за четири жени, чиито живот попада в пясъците на времето, което изгаря…

ПЯСЪЦИТЕ НА ВРЕМЕТО  СИДНИ ШЕЛДЪНРоманът е една вълнуваща история за четири жени, чиито живот попада в пясъците на времето, което изгаря душите им.
Действието се развива в Испания, страна на вечната страст и жестоки кръвопролития. В повествованието на произведението се разказва за живота на четири монахини, които са избягали от един манастир, който е бил техен закрилник. Едната от тях е Лучия, оцеляла от жестоките борби на сицилианските кланове кланове на мафията, чиито баща е бил един от организаторите. Грасиела е прекрасна и красива жена, която не може да се откъсне от угризенията на някогашните младежки грехове, които все още я потискат. Меган е подхвърлено дете – сираче, търсещо закрила в ръцете на непокорен баски бунтовник. Тереза е вярваща и непрекъснато преследвана от образите на своето минало.
Тези четири жени смачкани от преживяните проблеми в своето минало, се впускат в един чужд свят, в който всяка една от тях се сблъсква с неочаквана съдба и откриват истината за себе си.

–––––––––––––––––
ОТКЪСИ ОТ РОМАНА „ПЯСЪЦИТЕ НА ВРЕМЕТО”

„Те не бяха в състояние да помръднат. Изглеждаше, като че ли всичките им сетива са били толкова дълго време парализирани, че не можеха да осъзнаят да осъзнаят какво става с тях. Монахините гледаха в краката си. Бяха така замаяни, че не можеха да мислят. Те бяха прекарали толкова дълго зад стените на манастира, откъснати от света, че сега извън закрилящите стени бяха изпълнени с обърсване и паника. Нямаха представа къде да отидат или какво да правят. Вътре животът им бе организиран за тях. Бяха хранени, обличани, казваше им се какво да правят и кога да го правят. Те бяха живели по правила. Изведнъж правилата изчезнаха. Какво искаше Бог от тях? Какъв бе неговия план? Стояха скупчени, страхувайки се да говорят, страхувайки се да се погледнат една друга.”

„ … Тя бе Лучия Мария Кармине, дъщерята на Анжело Кармине, и това би било достатъчно да направи всекиго на света щастлив.
Те живееха в голяма приказна вила, пълна с повече слуги, отколкото петнадесетгодишната Лучия можеше да преброи. Един телохранител я возеше всяка сутрин до училището бронирана лимузина. Тя израсна с най-хубавите рокли и най-скъпите играчки в цяла Сицилия и бе обект на завист за своите съученици.”

„Бащата на Грасиела, беше красив млад механик, който направи предложение на красивата млада Долорес и тя с готовност позволи да бъде прилъстена. Но когато му съобщи новината, че е бременна, той изчезна, оставяйки Долорес с проклятието на своето семе.
Долорес имаше лош характер и си отмъщаваше на детето. Всеки път, когато Грасиела стореше нещо, което не ù допадне, тя я удряше и крещеше:…”

„Грасиела почувства, че се движи. Движеше се към него. Протегна ръце и обхвана кръста му, почувствайки мъжката твърдост в тялото си.”

„Сестра Грасиела бе определена да работи в градината, като се грижи за малките небесни дъги на божието чудо. Тя никога не насищаше на тяхното великолепие. Стените на манастира се издигаха високо над нея от всички страни като каменна планина, но Грасиела никога не чувстваше, че я ограничават. Те я пазеха от ужасния свят отвън, свят, който тя не искаше да види ни кога вече.”

„Меган наблюдаваше жена, която носеше бебе. Преди години тя самата беше бебе, или даже малко дете? Повече от четиридесет години, когато беше в сиропиталището. Неочакваната гледка подсказа на Меган колко много се бе откъснала от външния свят.”

„Тереза живееше в един замък в планината над средновековното село Ез, близо до Монте Карло, който гледаше към Лазурния бряг. Селото бе кацнало високо върху една скала и на Тереза ù се струваше, че може да вижда целия свят….”

„ Тереза никога не споделяше нещастието си с родителите си или сестра си, за да не ги натоварва и пазеше в себе си тайната за това, колко Бог я обича.”

„Меган стоеше будна, преживявайки отново миналото си. Годините в сиропиталището и оттеглянето в манастира. След това внезапно излизане в света, от който се бе отказала завинаги. Хайме Миро рискуваше живота си, като се бореше за това, в което вярваше.”

 

Хейтър…, или що е хейтър-субкултура

Убеден съм, че повечето хора знаят, че „хейтър” идва от думата „hate”, която от английски означава „мразя”….

Убеден съм, че повечето хора знаят, че „хейтър” идва от думата „hate”, която от английски означава „мразя”.
Според Urban Dictionary понятието „хейтър” означава „човек, който не може да бъде щастлив от успехите на другите”. Вместо да се радват на постиженията на хората, те изтъкват тъкмо най-големите им пропуски.
По характер „Хейтърите” не са ревнивци, а по-скоро са злобни хора, в чиято душа се таи омраза/ неприязън към заобикалящата ги действителност. Тази омраза провокира в тях словесна агресия не само към конкретна личност, но и към определена група хора, които са постигнали значителни успехи не само в личностен характер, но и в обществена значимост. В конкретната ситуация Хейтърът проявява сериозна словесна атака и критикува злобно.
Като характер, той е човек, който не може да бъде щастлив, когато другите постигат успехи, и вместо да ги поощряват, и да се радват за постиженията им, стигат до ситуацията да изтъкват най-големите им слабости и пропуски. Тяхната омраза е непровокираща и е изразена в атакуваща словесна агресия.
В днешно време думата „хейтър” е широко известна и използвана от много млади хора, които нямат представа за определението и същността на понятието „хейтър”, и кои са в същност истинските „хейтъри”.
Тази особена порода хора са рожба на виртуалното пространство и се чувстват най-добре в него, като в собствени води. Може би се питате „Защо?”. Причината е ясна – за да бъдат в повечето случаи анонимни. Това е тяхната цел.
В днешни времена много хора имат сайтове и блогове, или участват в социалните мрежи. Почти винаги се натъкват на нестандартния субкултурен представител Хейтърът. Негови любими места са форумите, сайтовете, блоговете и най-различни други форми на социалната виртуална комуникация. Могат лесно да се разпознаят, най-вече по начина по който критикуват. Те нямат точно обосновани аргументи в защита на своята критика. Те просто „хейтват”. Целта на тяхната критика е да компрометират авторите, да загубят вяра в себе си, в силата и качеството на своето творчество, и разбира се загуба на вдъхновение.
Както казват мъдреците, „за всяко нещо, има своя лек”.
Разбира се! На първо място хладнокръвно да устоим и тотално да игнорираме подобен род поведение. Само по този начин можем да се отървем от словесната атака и обидите на Хейтъра.
Най-голямата грешка на човека отсреща би могла да бъде отговор на хейтърските нападки. Ето в този момент вече за тях няма по-голямо щастие на света, от това някой да е взел насериозно коментарите им.
Хейтърът, дори и да не е справедлив, но ще намери достатъчно аргументи и правилни думи, за да те смачка психически, и да те откаже от твоите положителни инициативи, и че не ставаш за нищо, дори и като творец.

А сега накратко за тях:
„Хейтърите – негативизъм до последно!
Хейтърите са убедени в правотата и съвършенството на това, което казват. Те смятат, че са особено грамотни и с много добре развито писателско умение. Така те си мислят, че могат да критикуват потребителите и да изливат по изкусен начин своите негативизми.“
Хейтърите просто оплюват, защото искат да бъдат известни, коментирайки болезнени теми и въпроси за много хора. А това очевидно им се удава доста добре.
Бих ги определил като субкултурна прослойка,(контра-култура).
И най-голямата грешка на човека отсреща би могла да бъде отговор на хейтърските нападки. Ето в този момент вече за тях няма по-голямо щастие на света, от това някой да е взел насериозно коментарите им. Човек не бива да обръща прекалено голямо внимание на тази не чак толкова симпатична субкултурна част от обществото.

.
автор: © Николай Пеняшки