ПРОЗОРЕЦЪТ

автор: Христо Карастоянов

.
– …Ти изобщо слушаш ли ме какво ти говоря?!
– Не. Бях си дръпнал слушалката от ухото и си драсках тука едни човечета. Защо? Ти да не каза нещо важно през това време?
– Обяснявах ти, че като се обърне колата, пътища – много! Ама някой да ти е гарантирал, че и те няма да са били осеяни с малки камъчета? Долу! Долу ти казвам!
– Моля?
– На кучето викам! Качва се на дивана, пък не съм го къпал. Водих го на разходка и още не съм го… Долу казах!
– И кое, викаш, било таковано с малки камъчета?
– Пътищата! Другите пътища! Дето като се обърне колата – все са много!
– Е, защо с малки камъчета… Аааа, да, сетих се защо…
– Ти на колко си години бе, идиот?
– На колкото си искам!
– Е, тогава защо не се държиш като на толкова? Говоря ти сериозно!
– И какво е това, дето било толкоз сериозно?
– Ами сетих се, че… Някой там нали бил казал, че всички сме излезли от шинела на Гогол!
– А не е ли така?
– Бе така е, обаче някои тъй си и останаха с шинели. Ама на повечето шинели вече хастарът им – от коприна… Фу! Фу ти казвам!
– А… Разбрах те…, ама на мен в България си ми е добре! Аз от България не мърдам!
– И именно защото на такива като тебе им е добре в България, нашите деца бягат!
– А, ти пък защото много имаш деца…
– Нямам, ама можех да имам!
– Е… Кучето махна ли се вече от…
– Не ще говедото! Сигурно си мисли, че… Ти знаеш ли какво ще направя сега бе, ей, гад мръсна! Знаеш ли какво ще направя сега!
– Ще вземеш да го изхвърлиш, какво друго!
… Каза така, но чу как отсреща слушалката тресна захвърлена и как издрънча с всичка сила разбит прозорец. И чу онзи вик! Беше победоносен и щастлив, додето изтъня стръмно и секна отведнъж.
За миг стана тихо…, а после чу как кучето започна да вие.
Виеше на умряло.